„Бях на дванайсет години, когато се запознах с майка ми – това изречение става за всичко, дори за начало на роман. И в моя случай е истина.“

С този цитат започва книгата на Жоао Пинто Коелю „Майко, сладко море“. Книга, която от първото изречение удря право в целта. Коелю е автор, който отдавна отлагам и честно казано не знам и аз защо. Но първата ни среща, определено, ще я помня много дълго.

В „Майко, сладко море“ се запознаваме с Ноа. След като прекарва детството си в сиропиталище, на дванайсет години той най-накрая се среща с майка си Пейшънс. Тя прави всичко по силите си да компенсира изоставянето му, но никога не споменава какво я е накарало да вземе това решение. И така, независимо дали двамата прекарват дните си в къщата на плажа на Кейп Код, или в театъра в Бриджпорт, където работят заедно, помежду им се издига невидима преграда, която никой от тях не смее да прекрачи.

Когато Ноа среща Франк ОЛиъри – ексцентричен йезуит, който кара разноцветен Ролс-Ройс – той открива в него подкрепата, която винаги е търсил. Има неща обаче, които свещеникът предпочита да запази за себе си, например студентските си години, ирландския пъб в Бостън, където с приятелите му се събирали да пият бира и да рецитират стихове, както и Катрин, амбициозната млада жена, която не се поколебала да опита да го отклони от призванието му.

Тази книга ме отвя. Прочетох я за един следобед и минах през всякакви състояния. Беше ми любопитна, тъжна, скучна, след това рязко изненадваща и за финал напълно разтърсваща. Не бях готов за този развой на събитията. Не бях готов за пълната истина. Колкото повече време минава откакто затворих книгата, толкова повече мисли ми минават за нея и все повече започвам да харесвам, както романа, така и самия Жоао Пинто Коелю.

Той пише прекрасно. Това бе първата ми среща с автора и наистина мога да кажа, че неговият стил на писане е магичен. Удря те директно в сърцето и те кара да спреш, за да осмислиш какво точно си прочел  току що. Толкова красиви фрази, толкова гениални метафори. Някак си е подбрал ударните изречения да бъдат в най-правилния момент и ги е написал толкова забиващо, че да оставят отпечатък поне още няколко страници напред. Всичко това определено ме кара да искам да прочета и другите му книги.

За съжаление няма да мога да напиша много конкретно ревю, защото не искам да ви развалям удоволствието от четенето. Но ви приканвам - стигнете до финала на романа. Дори на моменти да ви се иска да го оставите, просто се заставете и стигнете до края на тази история. Защото е важно. Защото тук наистина дяволът е в детайлите.

Жоао Пинто Коелю

Да, понякога тези детайли могат да ви се сторят скучновати. Поне за мен бяха. Но после те се оказват жизнено важни за историята, защото са като части от пъзел и всяка една е много важна, за да си наредим цялостната картина. Частите написани от името на Ноа ми бяха най-любопитни, най-емоционални и най-шокиращи. По средата леко книгата ми дотежа, защото не бях сигурен за какво ни е всичката тази информация и накъде ни води авторът. Но накрая всичко придоби (ожесточен) смисъл.

В краткия обем на книгата Коелю е събрал много важни послания. На първо място за родителството и по-скоро за неговата липса. За това колко е важно да имаш здраво семейство, което да те води през трудностите. Как ролята на майката не може да бъде заменена за нищо на света и как нейната липса може да доведе до много сериозни последици в психиката на едно дете.

„Майко, сладко море“ също така е книга за това как се справяш с трудностите в живота. Какъв път избираш да поемеш - този на жертва, на човека, който не може да се справи или този на надеждата, че утре те чака нещо по-добро. За жалост не всички хора имаме силна психика да се справим с всички трудности, които ни се появяват на пътя. Особено ако са свързани с липсата на родителска ласка, подкрепа или още по-лошо – да носиш родителския грях на своите плещи. В единия случай човек се подава на страданието, прибягва до различни субстанции или дори по-страшни и крайни решения да се справи с проблема. В другия случай, решава да превърне всичко в позитив. Да се опита цял живот да надгражда и да вярва, че миналото няма да се отрази на бъдещето му.

Препоръчвам този роман, защото в него са преплетени реални биографични събития, които ми доказват, че животът е най-големият филм, най-разтърсващата книга и винаги може да те изненада. Може би и заради това книгата ми подейства толкова емоционално – всички истории са около нас, в нас, понякога просто трябва да имаме смелостта да ги пуснем на свобода.

Автор: Любен Спасов