„Ако не се превие като фиданка, ще се превие ли като дърво?“

Из „Пазителят на тайни от Джайпур“, Алка Джоши

Може би няма човек около мен, който да не знае, че съм голям почитател на Benitorial и заглавията, които ни представят на български. Човек само трябва да влезе в онлайн страниците Book Adventure Club и може да го види ясно. Тази година те издадоха продълженията на няколко любими мои поредици с тяхното лого, затова реших да наваксам с тези заглавия и да ги обединя в една статия, в която разказвам повече за тях. 

„Съвършена плячка“ от Хелън Фийлдс

Прочетох първата част „Съвършени останки“ на 11.09.2022 година

„О,БОЖЕ МОЙ!“. Това бе първата ми мисъл, след като прочетох и последната страница от „Съвършена плячка“. Втората бе „Любимата ми Ирса Сигурдардоттир определено си има конкуренция“.

Втората част от поредицата на Хелън Фийлдс за инспектор Люк Каланак е още по-скандална, шокираща, напрегната .. абе, още по-добра. След „Съвършени останки“ си мислех, че Фийлдс няма как да надгради писането и разказа си, но жестоко съм се лъгал. Също така Ирса ми беше пример за скандални убийства, които са на ръба на прекаляването и шокирането. Е, Хелън Фийлдс в тази книга, смея да твърдя, че беше не по-малко брутална. Още в първите 20 страници на книгата имаме две убийства, а всяко следващо в книгата става все по-брутално и шокиращо от предното.

Ако в първата част, още в началото знаехме убиеца и неговите мотиви, и дори влязохме в неговата глава, като придобихме представа как разсъждава един психопат, то тук мистерията беше почти до самия финал. А пътят до този финал беше осеян с много проливане на кръв.

След двете книги от Хелън Фийлдс, които прочетох, определено мога да заявя, че тя има афинитет към психопатите. И по-конкретно, мисля, че ѝ е любопитно как разсъждават, какво ги провокира да действат по определен начин, какви може да са мотивите им за убийствата, които извършват. В „Съвършена плячка“ тя ни запознава с цели три броя, които действат по различен начин, мотивите им са тотално различни, но ги обединява едно – желанието да се пролива кръв.

Ще се повторя в мнението си от предния път, но за мен Хелън Фийлдс си остава много добра в това, да успява да вникне в психологията на своите герои. Независимо дали говорим за убийци психопати или полицаи, които са кретени и комплексирани кариеристи. Тя умее да изгражда героите си толкова добре, че читателят се привързва към тях и ги приема за реални личности. Личности, които те ядосват, мразиш ги, обичаш ги, става ти тъжно за тях.

„Съвършена плячка“ наистина много ми хареса. Хареса ми мотивът за убийствата. Всичките. Хареса ми развоя на личните истории в книгата. Хареса ми надграждането на историята във всеки един аспект – опознаваме все повече  Ава Търнър и Люк Каланак. Разбираме още повече за миналото им и как действията в него се отразяват на бъдещото им. Хареса ми финалът, който е реалистичен. Въпреки че ми се искаше един „Дисни финал“. Защото някои герои го заслужаваха. Но за жалост в живота не винаги получаваме това, което искаме и  не всяка история има щастлив край.

И, за да не ставам многословен, ще обобщя, че очаквах книгата да ми хареса, но не чак толкова. Хелън Фийлдс е успяла да напише книга, която да те държи на тръни до последното изречение и да те накара да съпреживееш всяка една сцена, заедно с героите. Препоръчвам горещо!

„Сетният ѝ дъх“ от Робърт Дъгони

Прочетох първата част „Гробът на сестра ми“ на 27.05.2022 година

Тук отново имаме една мега добра първа част, която обаче в този случай не успя да бъде надмината. Всеки, който ме позмава, знае колко много харесах „Гробът насестра ми“ и историята до ден днешен ме вълнува. Разказвам на всеки за тази книга, начинът по който е написана и как стоях до 4 часа сутринта, за да разбера какво ще стане, въпреки че бях на работа на следващия ден.

„Сетният ѝ дъх“ също е много добра. Отново ме държа буден и ми се искаше буквално да я изям, за да разбера какво ще се случи. Но някак си ми дойде с една идея по-слаба от първата.

Във втората част, любимата на всички детектив Трейси се връща на работа след сензационния процес срещу убиеца на сестра си. Белязана от това жестоко изпитание, тя се оказва въвлечена в разследване, което може да застраши не само кариерата, но и живота ѝ.

Сериен убиец, наричан Каубоя, отнема животите на еротични танцьорки в долнопробни мотели в северен Сиатъл. След като получава заплашително съобщение, предполагащо, че убиецът или негов имитатор е по следите ѝ, Трейси се сблъсква с тежката задача да се превърне от плячка в преследвач. С нарастването на броя на жертвите тя започва да подозира, че разковничето се крие в разследване на убийство отпреди десетилетие, което никой, дори арогантният капитан Джони Ноласко, не желае да отвори отново.

От където и да го погледнем това е един вълнуващ роман. Много добре допълва събитията от предната книга. Имаме логично развитие на образа на Трейси и как разплитането на убийството на сестра ѝ не е донесло покоят, на който се е надявала самата тя. На моменти в книгата се набляга на това как тя се бори със себе си и стои пред един кръстопът – ако заради сестра си е станала детектив, трябва ли да заживее друг живот, когато се знае какво е станало с нея?

Харесва ми и линията с капитан Джони Наласко. Тази интрига караше действието да отива в различни посоки заради егото на един мъж, който не можеше да приеме, че е направил грешка преди време и жена може да бъде по-добра от него в работата.

Хареса ми и линията с Дан, който беше идеалната щипка емоционалност в книгата, романтиката, която за кратко се появяваше, подкрепата от която Трейси имаше нужда. Но и много важната част в разследването.

Но най-вече ми допадна случаят. Обичам да чета за психопати, а когато една книга е написана толкова добре, колкото тези на Робърт Дъгони, удоволствието е още по-голямо.

Много добре въвреше разследването на случаите през цялата книга. Нищо не ме подразни, нямаше досадни забавяния или прекалено забиване в една улика. Заподозрените, които изникваха отвсякъде, не ме разфокусираха от историята, а само я обогатяваха. В един момент мислех, че съм познал убиеца и много се разочаровах, че книгата може да свърши така, но за щастие имаше обрат, който в интерес на истината отново очаквах, но все пак ми хареса.

Чисто от психологична гледна точка много любопитни ми бяха мотивите на убиеца, защото психопатите винаги има причина да бъдат такива каквито са. Някои, може би, се раждат такива, други отключват това у себе си заради действията на околните. В тази книга обаче отново се загатва моята любима тема (и може би причина) за това, зашо е много важно да внимаваме как се държим с децата си. А отговорът е много прост - защото не се знае в какво може да ги превърнат нашите действия и думи. Но по тази тема ще задълбая с някой, който е прочел „Сетният ѝ дъх“.

Определено я препоръчвам!

„Гаснеща светлина“ от Стюарт Макбрайд

Прочетох първата част „Студен гранит“ на 08.09.2022 година

От авторите на Benitorial със Стюарт Макбрайд най-малко се разбираме. И „Студен гранит“, и „Гаснеща светлина“ не успяха да ме запалят и определено не мога да ги сложа в графа много любими заглавия.

Ако трябва да ги сравнявам „Студен гранит“ ми хареса повече като сюжет, но пък имаше едни 200 излишни страници и прекалено разтакаване на сюжета. От друга страна четенето на „Гаснеща светлина“ ми вървеше много по-леко и имаше точния обем, в който историята се разви както трябва.

В тази книга Макбрайд много бързо ни впуска в сюжета – още в първите страници на книгата се сблъскваме с голото тяло на Роузи Уилямс, пребита до смърт проститутка, зарязана край доковете – в сърцето на квартала с червените фенери на Абърдийн. За детектив-сержант Логан Макрей това е кофти начало на поредния кофти ден.

Но Роузи не е единствената, която поема на неочаквано пътешествие към моргата. В другия край на града шестима души изгарят живи в окъпана в бензин сграда, чиито врати и прозорци са завинтени отвън. И въпреки непрестанните усилия на Логан не след дълго на улицата изниква още една мъртва жрица на любовта.

Както казах, „Гаснеща светлина“ се чете наистина много леко и това се доказва от факта, че я прочетох в един почивен ден на 2-3 сядания. Страниците буквално летят, а динамичното действие те кара да не усещаш колко обем изчиташ. Стюарт Макбрайд определено пише без да спестява нищо, с подробности, които биха отвратили не един или двама читатели. За мен обаче това не е проблем. Харесвам чувството за хумор на автора, което в контекста на събитията на моменти е доста черно.

В тази втора част ми хареса и как е разгърнат образът на Логан Макрей – той носи един срам през цялата книга, който го тормози и който го изпраща в екип, с който не иска да работи и който е известен със своите неуспехи. Друго симпатично нещо, което ще си взема от тази книга е фактът, че не знаех, че в Шотландия не важи правилото, че при разпит от полицията може да не говориш докато не дойде адвокатът ти. Оказа се, че шотландската полиция може да си те разпитва колкото иска и когато тя прецени, може да ти извика защитник. 

Най-големият ми проблем с „Гаснеща светлина“ може би идва от това, че я четох след „Сетният ѝ дъх“. За много кратък период, получих сходни сюжети, в които жертвите са проститутки, които плащат греховете на други хора, които нямат нищо общо с тях. Това донякъде ме накара да се почувствам сякаш чета едно и също цяла седмица. Затова определено смятам, че този път мнението ми за тази книга е доста субективно и се дължи на избора ми на последователност в четенето на авторите. 

Смятам обаче, че „Гаснеща светлина“ има своите силни страни и заслужава да ѝ дадете шанс.

 „Пазителят на тайни от Джайпур“ от Алка Джоши

Прочетох първата част „Изрисувано с къна“ на 16.01.2022 година

Много приятно съм изненадан от тази поредица. Книгите на Алка Джоши за  татуистката с характер Лакшми и симпатичният Малик определено не звучат като истории, които биха ми допаднали. Спомням си, че „Изрисувано с къна“ ми беше любопитно да я прочета, но тръгнах с много големи съмнения. Хареса ми. И то доста. Въпреки това обаче нямах големи очаквания към продължението „Пазителят на тайни от Джайпур“. То взе, че ми хареса още повече.

Не знам защо всеки път се изненадвам, че тази история ми харесва, но определено си я чета с огромно удоволствие.

Историята в „Пазителят на тайни от Джайпур“ започва малко над десет години след събитията в „Изрисувано с къна“. Лакшми вече е омъжена за доктор Кумар и ръководи Лечебната градина в „Лейди Брадли“, а Малик е завършил частно училище. На двайсет, той тъкмо е срещнал красивата Нимми – млада вдовица от хималайските планински племена, – когато му се налага да замине на стаж в Службата по строителството в двореца в Джайпур.

Скоро след завръщането си в Розовия град Малик разбира, че почти нищо не се е променило – властта и парите все така са концентрирани у представителите на висшата класа, а дворецът все още се отплаща щедро за добре опазените си тайни. Когато откриването на кино „Роял Джуъл“ – последния важен проект на Службата – завършва трагично, обвиненията за това се отправят към най-удобните замесени. Малик обаче има следа, че не всичко е точно така както изглежда и отново в тандем с Лакшми, ще се погрижат, истината да излезе наяве.

В „Пазителят на тайни от Джайпур“ Алка Джоши отново ни потапя в атмосферата на Индия. Един пъстър, много цветен свят, в който смесицата между красивите сгради, вкусните гозби и усмихнатите хора е прекрасна. В нейните книги обаче е показано и другото лице на Индия – кастите, които няма да се променят никога, жаждата за пари, измамите, изневерите.

Много ми хареса историята, която се разви в това продължение. Хареса ми как за едно десетилетие героите са се развили и всеки е поел по различен път от този в първата книга. Хареса ми как трагедията със срутването на киното беше разгледана от много ъгли докато не се намери истинската причина за това. Хареса ми как двете основни интриги заложени в сюжета, накрая се оказа свързани  по един много логичен начин и всяко действие имаше своето логично обяснение.

Но най-вече ми хареса, че Алка Джоши много елегантно ни припомни всички събития, които се случиха в първата книга и дори да си я чел много отдавна, доста бързо си припомняш фактите и схващаш накъде отиват нещата сега.

Въпреки че като цяло мога да опиша книгите като спокойни, то в тази част определено имаше напрежение и действие, което те кара да обръщаш страниците все по-бързо, с всяка изминала глава. Много харесвам Лакшми като герой – харесва ми колко мъдра е, как умее да прави анализ на останалите, но е с доста реална преценка и за себе си. Харесва ми връзката й с Малик и как през всичко преминават заедно.

Като цяло препоръчвам и двете книги, защото ми носят един уют, но в същото време една индийска драма, без да се преминава границата.

Автор: Любен Спасов