„Сега му хрумна нова хипотеза: жестокостта в “Никел” не се подчиняваше на осмислена система, водеше се от чиста, произволна ненавист, която нямаше нищо общо с човека, срещу когото е насочена.“

Всички имаме книги, които постоянно отлагаме. Заглавия, която само подбутваме в библиотеката и винаги си казваме „следващият път“. Аз даже имам две статии на сайта, които изброяват такива мои отлагания и ако ви е любопитно може да ги видите ТУК.

Към тези две статии без проблем мога да добавя и „Момчетата от „Никел“. За тази книга през годините съм прочел много хубави мнения, но все отлагах романа и не намирах време за него в книжния си график. Е, времето за тази книга дойде и направо ме е яд, че чак сега се докоснах до историята.

Зачетох я една вечер, след полунощ, на село, уж само да я започна, 20 минути преди лягане. В 3 часа сутринта се насилих да затворя книгата и да легна. Това е история, която те поглъща. Знаеш, че ще е тежка, знаеш, че някои сцени ще ти дойдат в повече, но писането на  Колсън Уайтхед е толкова увличащо и така хубаво е разказал всичко, че не можеш да затвориш книгата.

А историята е наистина тежка. Ако не беше по истински събития, щеше да е просто тъжна книга, но това, че такова училище наистина е съществувало, кара романът да бъде зловещ.

В „Момчетата от „Никел“ се запознаваме с  Елуд Търнър, прилежен чернокож ученик от Талахаси, Флорида, който се увлича по идеите на Мартин Лутър Кинг и се надява да постъпи в колеж, но несправедлива присъда го изпраща в поправителното училище „Никел“.  То се оказва „фабрика за болка“, където учениците са подложени на ужасяващо насилие: побои, унижения, изнасилване и дори убийства. Разбира се, трябва да се подчертае, че Елуд е чернокож и чернокожите момчета от „Никел“ определено са имали много по-тежка съдба от белите си събратя по съдба.

Белите и чернокожите са разделени в различни отделения в училището, като преподавателите, надзорниците и изобщо целия колектив е проявявал нескрит расизъм към цветнокожите. Разбира се, нескрит само в пределите на „Никел“. Пред хората той е замаскиран като „превъзпитаване“, от което тези момчета, нарушители на закона, всъщност са имали нужда.

Зловещото е, че романът се базира на действителни събития в училището за момчета „Дозиър“ в Мариана, Флорида, затворено през 2011 г. Истината излиза наяве, когато група студенти намират импровизирано гробище в поляната над училището, където са били заровени всички жертви на тази жестокост.  Колсън Уайтхед разбира за зверствата от (тогава) Twitter и толкова се вбесява, че решава да напише роман, който да е посветен на темата и да обърне внимание на проблема с расизма в Америка, който, няма да се лъжем, продължава и до днес.

Книгата ужасно много ме впечатли. Оставяме настрана, че авторът пише увлекателно и историята просто се лее. Това е важна книга, която обръща внимание на зверствата към деца, които с нищо не са заслужили това. Побоища с камшик, които са завършвали или с впити дънки в тялото на жертвите или дори със смърт, само защото са цветнокожи. Важна подробност е, че в даден момент в училището е имало дори 5-годишни деца.

Колсън Уайтхед

Освен на расизма, в книгата се набляга и на нехайството от страна на общество и управляващи. Това се е случвало под носовете на всички, в продължение на години, но никой не му е обръщал внимание, защото това са деца, които в повече случаи не са имали семейства, които да ги защитят или са имали такива, които са предпочитали да не ги виждат изобщо. Много силен момент в книгата беше, че някои деца предпочитат да са в „Никел“ и да се борят за своя живот там, пред това да се върнат, например, при вечно пияния си баща, който ще ги пребива всяка вечер.

Тези момчета са нямали шанс – те са поставени в ситуация,  в която независимо какво си направил, си наказван по-зле и от най-големия престъпник. Оставени на произвола на съдбата те са имали два варианта – да се оставят на течението и да се примирят или да са бунтовници и да свършат мъртви.

Все пак тази книга има и положителна гледна точка – показва силата на човешкия дух. Показва ни как дори и да се намираш в най-ужасната ситуация, трябва да търсиш начин да промениш случващото се около теб. Защото, ако не се интересуваш, ако се примириш някой друг да определя твоя живот, ти се превръщаш в никой. Това, че на повечето не им пука или се правят на слепи и глухи, не значи, че и ти трябва да се превърнеш в част от тълпата. Тълпа, готово на всичко, само и само да не отиде в Белия дом.

Финалът на книгата също е задоволителен. Честно казано не го очаквах и ме изненада доста приятно. Той е точно този приятен завой, който променя сюжета в последните страници, когато си си мислел, че вече си разгадал всичко. Едни от най-искрените ми 5 звезди за годината.

Автор: Любен Спасов