„- Чакаме те цяло столетие!

- Попаднах в задръстване. 

- Хиляди благодарности към Хенри Форд за неговия огромен принос за спасяването на имиджа на закъсняващата част от човечеството.“

Тази книга определено не беше това, което очаквах. Беше ми много объркана, на моменти претенциозна, но не мога да отрека, че имаше и някои забавни ситуации. На страниците на романа поемаме на едно книжно пътешествие, което има за цел да помогне на всички герои, които са осъдени на смърт от своите автори. 

Първоначално книгата много ми напомни на „Животът ми като Смърт“, с която всъщност дадох старт на блога преди 5 години. В нея, с черен хумор, е описан животът на Смъртта и всички трудности, които среща в един стандартен работен ден. Във „В тази книга всички умират“ историята започва и свършва със Смъртта и как, ако пропусне някоя подробност или се успи за работа, ужасни неща може да се случат в света. Като даже дава конкретен пример с една смърт, която не се случва и води след себе си много повече от една. 

След това изведнъж в сюжета се появява господин Мементо Мори. Той осъзнава, че е литературен персонаж, надарен със суперсилата да „пътува“ от книга в книга и решава да нанесе контраудар срещу злите писатели, които осъждат героите си на смърт. Господин Мори убеждава Ромео и Жулиета, че самоубийството не е решение, доставя пеницилин на Вълшебната планина, но пък и не се посвенява да блъсне професор Мориарти във водопада Райхенбах, за да спаси много други персонажи. 

Но всичко се преобръща с главата надолу, когато г-н Мори открива, че в книгата, където той самият е героят, авторът е решил да убие някого. При липсата на подробности за самоличността на потенциалната жертва, Мементо Мори събира всички герои и с помощта на машината на времето на Х. Г. Уелс започва пътуване из различни литературни епохи: жанровете варират, а влиянието на автора е ограничено извън постмодерния свят. 

Бека Адамашвили

Така събрана информацията изглежда логична. Но както казах и по-горе, четенето на романа за мен беше доста объркващо. Идеята е много добра и оригинална. На моменти съм се смял с глас и оцених умния хумор, който съдържа в себе си много препратки към литературни творби, герои и автори. Но изпълнението на тази идея ми дойде слабо и нещо сякаш му липсваше. Имаше една, бих казал претенциозност, който уби любопитното решение да спасяваме герои, за които знаем, че трябва да умрат, както и самото общуване с автора, който иска да убие някой от героите в нашата книга. 

Обърквация, нали? Дори аз не съм сигурен, че го разбрах правилно. 

Може би това е поредната книга, към която подходих много ентусиазирано и останах разочарован заради големите си очаквания. Или пък просто не е моето четиво. Но просто това е заглавие, която съм сигурен, че утре изобщо няма да помня. Най-много основната идея, която е заложена в него.  

Автор: Любен Спасов