„Любовта е място, на което винаги можем да се върнем. Тя ще ни чака.“

Из „Място за щастие“, Емили Хенри

За тази статия съчетавам полезното с приятното и в нея ви представям мнението си за 6 книги от „Софтпрес“, които хванаха читателското ми око в последните месеци. Това книжно приключение се оказа много вдъхновяващо, разнообразно и приятно. Нито едно от шестте заглавия не ме разочарова и не съжалявам, че отделих време за прочита на всяко едно от тях. Надявам се статията да ви хареса и да ви е полезна, ако се чудите какво да четете в момента. 

„Трето царство“ от Костадина Костова

Снимка: Невена Рикова

Тази книга искам да я прочета още откакто излезе и все не намирах време. Оказа се, че е било грешка да я отлагам. Костадина Костова ме пренесе в миналото, по времето на Фердинанд, Мария Луиза и Стамболов, което е преплитало в себе си противоположности – както политически, така и лични. Историята ни запознава с четири личности, които търсят любовта, намират я, но за жалост изглежда, че не им е писано да я изживеят. Личности, всяка от които носи със себе си своето минало, неизживени мечти, болки. Личности, които са способни да жертват всичко в името на любовта. 

„Трето царство“ ми започна много бавно. Даже се притесних дали изобщо книгата ще ми допадне. Докато авторката ни въвлича в историята и нейните герои, мина известно време докато „захапя“ и ми стане интересно. Но след това … се влюбих в историята. Съдбите на Вера, Яница, Страхил и Гавраил ме вълнуваха много и тръпнех да видя как ще се развият и какво ще се случи с тях. Костадина Костова е изградила плътни герои, които сякаш наистина са съществували и аз лично ги приемах за исторически личности, а не за фикция. 

Оказа се, че това бавно въвеждане е било нужно, защото имаме да се запознаем с много герои, истории, случки, както от настоящето, така и от миналото. В цялата книга постоянно има едно пътуване във времето, което само допълваше историята и тя като пъзел се нареждаше пред очите ми. Всяко едно връщане към миналото бе важно да разберем поведението на героите в настоящето. 

За мен в романа има много добър баланс между любовната история и политическата. Определено любовта преобладава, но в основата си „Трето царство“ може да се нарече един много добър исторически роман. Изключително любопитни ми бяха сцените с Княгиня Мария Луиза, до толкова, че чак стигнах до ровене в интернет, за да запълня липсите си в знанията ми за нея. 

Най-хубавото нещо в книгата е писането на Костадина Костова. Много лирично, особено в любовната част. Прекрасни метафори и много си личи как е мислила всяка една дума да бъде на най-точното място в най-точния момент. А финалът на книгата, въпреки че за мен е доста тъжен, беше изключително логичен и показва как понякога трябва да взимаме тежки, но правилни решения. 

Единственото нещо, което не ми допадна в книгата е, че на моменти действието ми беше с една идея по-бавно за моя вкус. Но това определено се преживява. За финал: страхотен дебют за Костадина Костова. Препоръчвам. 

„Място за щастие“ от Емили Хенри

Не мога да повярвам всъщност колко много ми хареса тази книга. Да, четох „Срещи по време на ваканция“ и ми допадна, но „Място за щастие“ е класи над нея. Тук Емили Хенри се е развихрила и ни представя една вълнуваща история, която носи класическия чар на любовния роман, преплетен със сериозни теми. 

За мен „Място за щастие“ разглежда основно три сюжетни линии. Едната, разбира се, е любовните взаимоотношения между Хариет и Уин, които след дълга и страстна връзка решават внезапно да прекратят отношенията си. Нещата се влошават, когато трябва да се преструват, че всичко е наред пред приятелите си за цяла седмица, на традиционната ваканция, която групата си прави. През тази една седмица обаче се вижда как двамата имат много неизговорени неща, които им тежат. Отношенията им са пример как в една връзка, независимо любовна или приятелска, не трябва нещата да се премълчават, а напротив – да се говори, ако има нещо, да обсъждаме как се чувстваме и ако някой от нас има някакъв психически проблем да се опитаме да му помогнем. Споделянето е много важно в човешките отношения, а когато има неизказани неща, човешкият ум е способен да си създаде такива сценарии, че и най-изкусният писател не може да създаде такава история в главата си.

Другата основна линия в романа е за приятелството. Онова приятелство, което се заражда заради намесата на външна сила, но става толкова силно, че остава за цял живот. Приятелство, което устоява на всички промени, натоварени графици и живеене на различни места. Става дума за онези приятели, които са по-близки и от семейство и можеш да им кажеш всичко, което си поискаш. Приятели, които се превръщат в твоето щастливо място и чрез тях бягаш от реалността, която те застига. 

Харесва ми, че Емили Хенри говори и за сериозни теми в книгата, като депресиите и как да се справим с тях. Въпреки че не е основната тема в романа, а по-скоро се споменава бегло, е важно, че изобщо се говори за този проблем. Особено, когато в книгата в депресия е мъжът, който по принцип се вкарва в клишето, че трябва да е силен и да не показва никаква слабост и емоции. 

Най-хубавото в романа е, че се чете леко, бързо и не натоварва. Даже по-скоро те кара да искаш и още, и още, и да не можеш да я затвориш докато не я приключиш. Поне с мен се случи точно това. Взимам ѝ една звезда в оценката, защото към финала малко нещата ми станаха прекалено лигави, което за жанра си е супер, но просто не е моето нещо. Но като цяло – искрени 4 звезди от мен. Препоръчвам!  

„Ловът“ от Луси Фоли

„Ловът“ ми дойде изключително логично четиво след „Място за щастие“. Може би ще ме попитате защо? Ами, защото и тук става въпрос за група приятели, които се познават от университета, обичат да прекарват заедно ваканциите си, за да си припомнят старите времена, но е минало много време и усещат, че нещата са се променили. И двете компании имат тайни, които пазят помежду си, само че в „Ловът“ са много по-тъмни и всичко завършва много по-трагично. 

Книгата на Луси Фоли много ми допадна. Класически трилър, който се чете много бързо, действието е динамично, както аз обичам и определено не натоварва. Самият стил на авторката е лек и те кара да прелистваш страниците много оживено, за да разбереш какво ще се случи. Много ми хареса, че в този роман, има момент, в който не търсим само кой е убиецът, но и кой е жертвата. И ако второто се подразбира много бързо, то първото може и да затрудни някой. Въпреки че има доста издайнически моменти за самоличността на човека в групата, който е готов да убива, въпреки че изпитва огромна любов към жертвата.

Финалът ми хареса – беше ми логичен и добре отигран. Също така ми харесаха и допълнителните истории на героите, които са извън групата приятели, защото те донесоха допълнителни объркващи ситуации, но в същото време си имаха свой сюжет, който също бе любопитно да се проследи. 

Като цяло препоръчвам „Ловът“ – доста приятно трилърче, подходящо за разпускане през някой уикенд или дори на плажа, въпреки зимната тематика. 

„Шах и мат“ от Али Хейзълууд

Книгата е доста приятна и интересна. Според мен е тийн версията на „Дамски гамбит” и също като нея, в „Шах и мат” ни се показва, че шахът може да е готина и вълнуваща игра. Разбира се, имаме и задълбаване по темата за сексизма в шаха, политиката намесена в него, сложните отношения между играчите и федерацията. 

В книгата са застегнати и много емоционални моменти - като това как нашата главна героиня Малори трябва да се грижи за своето семейство, да мисли за прехраната и за всички останали подробности. Нолан също има интересна съдба, свързана със семейни травми, които са му повлияли на живота като цяло. Хареса ми, че Нолан като персонаж е доста зрял в постъпките и мисленето си и по този начин имаше хубав баланс с не толкова зрялото поведение на Малори. 

Останалите герои също се включиха в сюжета с интересни истории около себе си, особено Дафне, която е моят любим персонаж е книгата. 

Само да вметна, че Али Хейзълууд пише много закачливо и имаше няколко забавни момента, които ме накараха буквално да се смея с глас. Особено в общуването между трите сестри Грийнлиф имаше много сполучливи закачки.  

Най-големият ми проблем с романа се оказа самата Малори. По-дразнещ персонаж в книга скоро не бях срещал. В един момент наистина се държи супер отговорно, но в следващия е разглезена лигла, която не знае какво иска и вместо да приеме някои истини за живота си, се държи отвратително с хора, които искат да ѝ помогнат. И не само, че се държи супер дразнещо,но буквално е готова да съсипе отношенията си и имиджа на тези хора, заради недорасло отношение, което граничи с лигав егоизъм. Много ме изнерви. Особено към финала на книгата, не можех да я понасям. 

Като цяло - препоръчвам „Шах и мат” - приятна книжка, която ще ви разсее от натоварения ден или пък ще ви задоволи спортното любопитство и ще ви накара да се влюбите в шаха.

„Мъртвите романтици“ от Ашли Постън

Много свеж, добре написан и лесно четим роман. Насладих му се изключително много. Историята ме погълна, авторката успява да те накара да се влюбиш в героите и още на 30-та страница да си влязъл до такава степен във филма, че да не искаш да излизаш от него. Толкова добре е написана книгата, че дори паранормалният момент в нея не ме дразнеше.

В романа присъстват темите за истинската любов и съществува ли тя изобщо, предателството от най-близкия човек, вярата в себе си, завръщането към истинското си аз, преодоляване на стари травми. Това, което мен ми беше любопитно е, че имаше и линия за това какво е книгоиздаването отвътре – как работи едно издателство, какво е да си редактор, как той си общува с авторите, сроковете, които трябва да се спазват.  

Почти до финала книгата си вървеше към едни искрени и много здрави 5 звезди, но точно в последните страници стана прекалено лигаво, конфузно, нагласено. Абе .. авторката го е претупала и уби изцяло положителното ми книжно преживяване. И въпреки че си беше предвидима, книгата наистина те увлича, а по-мрачното заглавие всъщност е просто една закачлива метафора - всъщност това е книга за надеждата, за вярата в истинската любов и как не трябва да спираш да я търсиш. 

Като цяло ще препоръчвам много силно тази книга занапред. Заслужава си прочита на 100%!

„Намисли си число“ от Джон Вердън

Стандартна криминална история, в която на мен ми бе по-любопитна психологическата част, а не толкова убийството. В „Намисли си число“ Джон Вердън ни запознава с Дейв Гърни и неговия приятел Марк, който отваря пощенската си кутия и намира два плика. В единия пише: "Искам да видиш колко добре те познавам. Намисли си число от 1 до 1000 и отвори другия плик!". Марк си намисля 658, отваря другия плик и се вцепенява от написаното там – "Знаех, че ще избереш 658".

Убиецът познава всяка от жертвите си изключително добре – всяка мръсна тайна, всеки извършен грях, всеки мъничък порок, на който се отдават хората. Последователен и безмилостен, той хвърля в ужас и целия град и централата на полицейското управление.

Убиецът обаче прави една-единствена грешка – не е предвидил появата на детектив Дейв Гърни, който с нестандартното си мислене е заловил десетки серийни убийци.

Идеята на книгата като цяло не е лоша - беше ми интересно да разбера как убиецът познава числото, което жертвите му си намислят и какъв ще бъде следващият му ход. Мистерията в книгата е главен герой през цялото време и е буквално да последната страница. Убиецът тук е много педантичен и изпипва всяко свое движение, което като читател много ми допадна, защото причината да убива не беше, просто защото е психопат, а зад неговите действия се криеше стара психическа травма, която е повлияла на целия му живот и го е тласнала към ужасните му действия в наши дни. 

Интересна линия беше и личният живот на Дейв Гърни, която постепенно се разкриваше и бавно го опознавахме. Отношенията с жена му, загубите, които е преживял, сблъскването му с жестокостите на съдбата .. всичко това са го направили известният детектив, за който всички говорят и знаят. 

Но поради някаква причина не успях да се развълнувам за тази книга кой знае колко. Да се „зарибя” и да не мога да спра да я чета, докато не науча истината. Хем ми беше любопитно, хем някак си не ми беше толкова интересно, колкото при други криминални книги. Това бе първата ми среща с Джон Вердън, но не съм сигурен дали скоро ще се срещнем пак. 

Автор: Любен Спасов