„Смъртта на близък човек е странно нещо. Всички знаем, че времето, което прекарваме на този свят е ограничено и че в крайна сметка всеки от нас ще се окаже под някой чаршаф и никога няма да се събуди. И все пак винаги е изненадващо, когато това се случи на някой, когото познаваме.“

Около панаирната лудница, от която съм част тази година, за жалост не ми остава много време за четене и писане в блога. Като се прибера вечер хапвам и буквално умирам, за да презаредя за следващия ден и новите срещи с читатели. Това не ме спря обаче да прочета втората част от новата ми любима поредица. 

Прочетох „Вивариумът с влечугите“ от „Поредица от злополучия“ за около час и половина, след първия ден на Панаира. Прекрасно продължение. Прекрасна поредица.

С такова удоволствие си погълнах продължението на историята за сираците Бодлер, че не разбрах кога стана 2:00 часа. Забравих всякаква умора и изобщо не ме интересуваше, че утре ме чака още работа. Докато чета тези книги отново се чувствам като дете и те определено ми дават онова огромно удоволствие от четенето, което изпитвах точно в детските си години и четях Хари Потър. Вълнувам се с героите, ядосвам с Граф Олаф и винаги се радвам на малките победи на трите деца, въпреки че всички знаем, че в тази поредица, победите на доброто са за кратко.

И втората част ми беше вълнуваща, особено като се има предвид, че в нея основен герой са змиите, с които по принцип не се разбираме. Хареса ми новият герой, с който се запознахме - доктор Монтгомъри, нищо че след това, заради него, ми се разби сърцето. Хареса ми динамиката в тази втора част и как всичко се случи много бързо. Хареса ми, че развитието на историята и финалът са повече от задоволителни.

Да, поредицата е по детски невинна, но има толкова мъдрост в нея - за принципите, които трябва да имаме, непоносимостта към фалша и лъжата, желанието за справедливост. Харесват ми посланията за семейството, колко важно е то и как винаги можем да се опрем на него, особено в най-трудните ни моменти. Харесва ми как тази поредица в един и същи момент ти дава чувство на отчаяние, че нищо няма да се промени и някое дете може да се разстрои от факта, че доброто не може да надвие злото, но въпреки това има една надежда, която витае през цялото време на действието. 

Лемъни Сникет е псевдоним на Даниъл Хандлър

Както казах на Бени и Данчо от Benitorial - чакам си всяка следваща част с нетърпение и наистина им благодаря, че отново започнаха издаването на тази поредица и ѝ вдъхнаха нов живот. Това е един от големите ми (книжни) пропуски като дете и сега на 29 години с удоволствие наваксвам.

Автор: Любен Спасов