„Той вярва, че успехът не се постига с късмет, а с много труд. Когато пропуснеш да се подготвиш, се подготвяш да пропуснеш.“

Из „Криминален клуб „Четвъртък“ 

За тези от вас, които не ме следят редовно, набързо ще припомня, че наскоро реших да прочета няколко книги, в които пенсионери разследват убийства. Реших да го направя, защото в един от епизодите на подкаста казвам, че не обичам, когато възрастни хора се месят в работата на полицията и изведнъж излизат много по-гениални от тях и разкриват престъплението. 

Започнах с „Криминален клуб „Марлоу“ от Робърт Торогуд, която много ми хареса и нямам търпение от Benitorial да издадат и втората част. След това продължих с „Непоисканите съвети на Вира Уонг за убийци“ от Джеси К. Сутанто, която ми дойде по-слаба, но също толкова любопитна. Сега е време да се потопя в поредицата, заради която прочетох всички тези книги в кратък период от време – „Криминален клуб „Четвъртък“. 

Поредица, за която слушам всякакви коментари от много време, но най-накрая реших да я прочета заради Лера – моята любима приятелка, която изяде четирите книги за отрицателно време, каза ми, че няма да съжалявам, ако ги прочета и аз ѝ се доверих безапелационно.  

Разбира се, започваме с книга №1: 
„Криминален клуб „Четвъртък“

Започнах поредицата на Ричард Озмън със свито сърце, защото от една страна много исках да ми хареса, но от друга бях наясно, че съм се навил и може да има разочарование. Предните две подобни заглавия, които прочетох ми допаднаха и ми бяха много уютни мистерии, които ме разсеяха от ежедневните задачи, но тук ми се искаше да намеря нещо повече от това, че няколко любопитни старчета искат да се месят в работата на полицията и с чар и упоритост им се получава. 

За щастие, Ричард Озмън наистина се е постарал да има много повече. 

Да започнем с това, че тук имаме не един, а три криминални случая за разгадаване плюс едно студено досие на 50 години. Всеки един от тези случаи беше заплетен до толкова, че буквално трябваше да стигна до последните страници на книгата, за да разбера какво се е случило при всеки един от тях. Ричард Озмън много добре заплита загадката и постоянно дава фалшиви следи, които те водят към някакъв развой, който е много логичен, но след това се оказваме далеч от целта. 

Изключително много ми хареса как накрая разбрахме всичко без излишни помпозни сцени, изпълнени с драматизъм и съспенс. Напротив. На единия убиец самоличността бе разгадана докато двама от нашите герои играеха шах, на другия чрез един случайно хвърлен поглед към един стара вестник и още по-стара снимка.  

Голям плюс за книгата за мен бе, че тук полицията не беше малоумна. (Вече) любимата ми четворка не ги правеше за смях и тя не си бъркаше в носа, докато нашите герои разследват. Напротив – всичко бе отборна игра, в която полицията използваше всичко научено от Криминален клуб „Четвъртък“ и след продължаваше да работи по случая толкова усърдно, колкото се предполага, че полицията го прави по принцип. 

Но най-силното оръжие на тази поредица са героите! Рон, Ибрахим, Джойс и Елизабет са толкова сладки, забавни и симпатични, че ти ги обикваш мигновено. И да, те бяха доста често с няколко крачки преди полицията, но за разлика от другите книги, в които пенсионери разследват убийства, тук имаше огромна логика защо Елизабет получава информация по-лесно, по-бързо и самата група е доста по-ефективна. 

В тези четири персонажа се вплита целия чар на поредицата, типично британският хумор и наистина много забавни ситуации, които правят четенето много приятно и разтоварващо. И да, наред с уютната мистерия, която е изключително заплетена и искаш да видиш какво ще стане на финала, книгата наистина е много забавна и се смях с глас на някои части. Обичам иронията в британския хумор, леката хапливост. Моите хора са те, а тези четирима пенсионери официално са ми в сърцето. Особено Елизабет! Нямам търпение да видя как Хелън Мирън ще влезе в нейните обувки. 

С пълна газ продължаваме към книга №2:

„Човекът, който два пъти умря“

Във втората част от поредицата определено има надграждане. Криминалният случай може да е един, а не цели 3 като в първата част, но той беше на съвсем друго ниво. В него са замесени тайните служби, диаманти на стойност 20 милиона паунда, мафията, опасни убийци и предателства от лично и професионално ниво. 

Отново интригата беше на ниво и когато случаят се разплете останах много доволен от резултата. Но в тази част за мен фокусът не беше в криминалната част. Да, тя беше много любопитна и имаше своите обрати и изненади, но аз лично обърнах повече внимание на развитието на персонажите на четиримата приятели. Джойс става все по-забавна и умела в шпионирането (въпреки че трябва да се научи, че като са на мисия не трябва да маха на полицаите за поздрав), а Рон показва своята емоционална и ранима страна, която ми става все по-симпатична. 

Но истинското разкритие в тази част си остава за Ибрахим и Елизабет. Няма да издавам много от сюжета, но в „Човекът, който два пъти умря“ с Ибрахим се случва нещо, което наистина разтърсва света му и го кара да осмисли много важни теми за себе си и за света около него. Виждаме го изплашен, не само заради конкретната ситуация, но и да живее живота по принцип. До такава степен се затваря, че е нужна добротата на Джойс и едно куче, за да могат да го накарат да излезе от апартамента си. 

Елизабет си остава любимия ми персонаж. Винаги остроумна, забавна, хитра, изненадваща. В тази част разбираме повече за миналото ѝ и живота, който е водила в продължение на години. В „Човекът, който два пъти умря“ я преследват бивши съпрузи, мъртъвци, колеги от разузнаването и мафиоти, като всеки един от тях не ѝ мисли хубавото. Но тя отново се справя със ситуацията перфектно. 

Няма как да не спомена и Богдан, който ми става все по-симпатичен като герой и явно с него ще има голямо развитие в бъдещите книги. Полицаите Дона и Крис  също имаха голяма заслуга втората част да бъде интересна, но не толкова с полицейски ситуации, отколкото с личното си развитие. 

Най-хубавото обаче е, че и в тачи част Ричард Озмън съчетава по страхотен начин една наистина добра криминална история, написана с много хумор, който те разсмива искрено. Но в „Човекът, който два пъти умря“ има и много обич – към работата, към човека до теб, към миналото, към приятелите ти, които те карат да се чувстваш като у дома си. 

Без никакво забавяне започнах книга №3:
„Куршумът, който не улучи“

Смело мога да кажа, че с всяка следваща част от поредицата, Ричард Озмън става все по-добър, смел и надгражда. Имах опасение, че докато стигна до „Куршумът, който не уцели“ вече малко ще ми е писано да чета история с едни и същи герои, които разследват убийства, но благодарение на Озмън „скука“ е последната дума, с която мога да опиша всяка една от книгите до тук. 

В третата част героите от „Криминален клуб „Четвъртък“ се завръщат към своите корени. След като в първата и втората книга по-скоро разследваха актуални криминални събитие, то в третата се връщат към оригиналната идея на клуба – да ровят в студени и забравени от полицията досиета и години по-късно да ги разследват наново с цел да открият кой е убиеца. И тук се натъкват на един много заплетен случай, в който са намесени изпрани пари, убита журналистка и нова порция трупове, които валят един след друг благодарение на нашите симпатични приятели пенсионери. 

Елизабет, разбира се, се замесва и в нова беля, която държи на нокти читателя наравно с големия криминален случай. Все повече харесвам тази жена, а пък в тази част много харесах и Кони Джонсън, която в тази книга видяхме в малко по-различна светлина, но пък е запазила сарказма и иронията, с която говори и която мен така силно ми харесва. 

За да не се повтарям с мнението си за предните части, основно криминалната част ще кажа само, че отново беше на ниво – заплетена, с постоянно обрати и изненадващи събития. Различното беше, че в тази част се досетих, който е убиеца, което малко ме разочарова, но .. има една подробност, която няма да ви издавам, но ще кажа, че Озмън успя да ми оправи настроението и го завъртя по готин начин. 

За мен силата на третата книга е по-скоро развитието на персонажите. Личните им истории стават все по-дълбоки, искрени и истински. За всеки научаваме по нещо ново, особено за Елизабет и Джойс. В третата книга всеки един от нашите герои е променен след всичко, което им се е случило до момента и позволяват да им се случват нови неща, които не са подозирали, че ще направят на тази възраст. 

Честно казано това книжно приключение, което си причиних наистина ми върви леко, сякаш гледам сериал и не мога да оставя книгите, докато не видя какво ще се случи. Но от друга страна ми е много тъжно, че скоро ще трябва да се разделя с тези така симпатични старчета за неопределено период от време. 

Но това не ме спря да продължа с бясна скорост към книга №4:
„Последният дявол“

Това определено е най-силната част от поредицата. И не ми хареса толкова частта с разследването, а по-скоро личните истории на героите. 

Криминалната част в четвъртата част ми беше най-скучна от всички досега. Въпреки че на финала имаше страхотен plot twist, който не очаквах, изобщо не ми беше интересно да търсим изчезнал хероин. В предните три части имаше много по-заплетени случаи, които ме държаха на тръни почти през цялото време. Докато тук усещах, че има нещо повече в самия случай и предполагах, че на финала Ричард Озмън ще ни изненада, но като цяло, в сравнение с другите, тук имаше моменти, в които буквално ми беше леко скучно. 

Но от към лични истории … Ричард Озмън тук ме разби. Тази книга е най-емоционалната от четирите, защото нашите герои бяха изправени пред тежки избори, които не всеки човек е готов да направи. В тази книга на преден план излизат различни теми като старостта и какво носи тя със себе си; деменцията като болест и какво е да живееш с нея; бихме ли пуснали някого да си отиде, независимо колко го обичаме или бихме измислили вариант да остане в живота ни колкото се може повече време. В тази част разбрахме и една дълго пазена тайна на Ибрахим, а виждаме в напълно различна светлина Елизабет, Рпн и Джойс. Всеки от тях претърпява метаморфоза, която не е типична за него и в „Последният дявол“ виждаме как общуването помежду им и всички неща, които им се случиха до момента им влияят и ги променят. 

А в четвъртата книга наистина им се случиха много неща. Затова и Ричард Озмън им дава малко почивка преди да се появи петата книга. Така се привързах към тези четири старчета, че наистина ще ми липсват. И нямам търпение да разбера как ще се завърнат. Финалът на тази част загатва някои неща, включително довършване на една стара задача, която изглеждаше забравена. Но това е хубавото на Ричард Озмън, че и най-малката подробност не остава недовършена и разно или късно всеки получава заслуженото си. 

Автор: Любен Спасов