„Когато човек планира да прекара целия си живот в писане, трябва да приеме вероятността за провал и да преживее, когато му се случи.“

Всеки път, когато излезе нещо ново от Антъни Хоровиц, веднага се сдобивам с него и започвам жадно да чета поредната история от този наистина добре пишещ автор. Вдъхновен от Агата Кристи, но винаги оригинален, Хоровиц всеки път ни представя различна история, която успява да ме развълнува и да ме накара да искам още. 

Аз заобичах Хоровиц още с първата ни литературна среща - „Мозайка от убийства“. Заглавие, което и до днес си остава най-доброто от него според мен. От друга страна поредицата за Хоторн си има своите силни и слаби книги, но категорично заявявам - „Близо до смъртта“ е най-доброто нещо излизало до този момент от нея. 

Тази част си има всичко – изключителна добра интрига, оригинално убийство и жертва, която всеки иска да убие (дори на читателя му се приисква в даден момент). Героите са пълнокръвни, сякаш наистина живеят някъде в Англия. Всеки от тях носи своите страхове, мечти, тайни, скрити желания. В тази книга нямаме добри и лоши. Тук всички искат да извършат убийство, въпросът е – Кой се е осмелил? 

Различното този път е, че в началото на книгата не ни посреща разказвачът Хоровиц, който отново се е забъркал в някой от случаите на Хоторн. В началото попадаме в атмосферата на затворения комплекс „Ривървю“ край Темза. Там ни посрещат неговите жители, които се разбират идеално до деня, в който идеалистичния им свят не се намесва Джайлс Кенуърти. Той е типичният „съсед от ада“, който отказва да се съобразява с останалите и вбесява всички със своите шумни деца и още по-шумни коли и партита. Но проблемите тепърва предстоят. Унищожен е безценен комплект за шах, собственост на прочут гросмайстор, ужасна смърт застига домашния любимец на две мили възрастни дами, бивши монахини, унищожена е и цветна градина, посадена в памет на покойна съпруга, а нескончаемите разправии около безразборното паркиране на Кенуърти достигат кулминацията си в една нелепа смърт.

Антъни Хоровиц

В доскоро приказния „Ривървю“ вече властва омразата. Когато Кенуърти е открит със забита в гърло стрела от арбалет, никой от неговите съседи не изглежда опечален. Но как се разследва убийство, след като всички са имали основание да желаят смъртта на жертвата? Решение на този въпрос трябва да намери детектив Хоторн, към когото полицията се обръща за съдействие. Той е прочут със своите неортодоксални подходи по време на разследване, но тепърва ще се сблъска с лъжи, манипулации и с ново, добре прикрито убийство.

Антъни Хоровиц този път е разказвач на стар случай на Хоторн и постепенно разкрива както случая от преди 4 години, така и нови неща за своя приятел, колкото и трудно да можем да определен отношенията между двамата като приятелски. 

Както казах и по-горе „Близо до смъртта“ е най-доброто до този момент от поредицата. Четох книгата с желание и нямаше нито един момент, в който да ми стане скучно или да искам да спра четенето от раздразнение. Няма нелогични части или пък нещо, което да е абсолютно невъзможно да се случи в реалния живот. 

Хареса ми развитието на образа на Хоторн в тази част – виждаме още от него и от неговата емоционалност, която той иска да прикрие. Разбираме с какво се издържа и отговорът на тази загадка се оказва любопитен, но и опасен. В „Близо до смъртта“ прочитаме още една глава от неговия живот, която той не изгаряше от желание да я сподели, но сроковете на Хоровиц за публикуването на книгата го притиснаха до стената. 

Друга моя любима част (и снимка) от поредицата за Хоторн.

Както винаги при Хоровиц и тук имаме страхотни обрати. Не само като сюжет, но и като история на всеки един от героите. В началото на книгата ни се представят по един начин, а към края разбираме, че жестоко сме се лъгали за истинската им самоличност и същност. 

Едно от най-положителните неща на „Близо до смъртта“ е, че в нея Хоровиц се връща към своя специалитет „роман в романа“, с който ме впечатли в „Мозайка от убийства“, но и добавя и похвата в криминалната литература „невъзможно убийство в затворена стая“, който той не одобрява но прилага в тази книга и се надява да стигне до някъде. 

Както във всяка част от поредицата за Хоторн, така и тук Хоровиц вплита по един много елегантен начин своята персона в сюжета, включително и своите забавни коментари, размишления и общуване с детектива. А развръзката е просто прекрасна – много добре замислена, изключителна хитра и такава, че оставя чувството у читателя, че е надхитрен и злото все пак побеждава. 

Накратко – на всеки, на който все още не съм препоръчал Антъни Хоровиц като автор – правя го сега! Веднага отидете до най-близката книжарница и си купете негова книга. Няма да съжалявате, повярвайте ми. 

Автор: Любен Спасов