„Възрастните са идиоти. Моята цел е да порасна и да не бъда идиот.“

Обърнах внимание на „Здравей, красавице“ единствено и само заради Хриси (Hrisilandia). Тя толкова силно нахвали книгата и така красиво описа всичко, което се случва в нея, че нямаше как и аз да не се потопя в историята на сестрите Падавано. С Хриси доста често ни се припокриват мненията за книгите, които четем, затова ѝ се доверих сляпо и се сдобих с бройка от романа. 

И добре, че я послушах. Книгата на Ан Наполитано бавно и методично си проправи път към моето сърце, като ми разказа една семейна история, която има толкова много нюанси и важни теми вплетени в нея, че дълго време ще размишлявам за някои неща, които се случиха на героите. И въпреки че не съм чак толкова силно влюбен в „Здравей, красавице“ колкото е Хриси, харесах изключително много романа, защото вплита в себе си две много важни за мен теми – семейството и менталното здраве. 

В „Здравей, красавице“ се запознаваме с Уилям Уейтърсм който израства лишен от обич и грижа, тъй като родителите му все още не могат да преодолеят загубата на тригодишната му сестра. Уменията на баскетболното игрище обаче му спечелват стипендия за колеж и живот далеч от дома. Не след дълго интровертният младеж се влюбва в амбициозната и целеустремена Джулия Падавано. Тя е изключително близка с трите си по-малки сестри: мечтателката Силви, която обожава книгите и копнее да прекара живота си сред тях, свободомислещата художничка Сесилия и любящата ѝ близначка Емелин, която търпеливо се грижи за всички, пренебрегвайки собственото си щастие. Сестрите Падавано приветстват новия приятел на Джулия с отворени обятия в своя хаотичен, но уютен свят и той става част от голямото им семейство.

Тъмнината от миналото на Уилям обаче изплува на повърхността, застрашавайки не само педантичните планове на Джулия за бъдещето, но и лоялността на сестрите една към друга. Резултатът е крайно разединение в семейството, което променя живота на няколко поколения. 

Книгата ме впечатли веднага с темата за семейството и отношенията между родител – дете. За пореден път в свое ревю ще кажа своето мнението по темата, но наистина е много важно как родителите се отнасят с децата. Историята на Уилям е пример за това как родителите с тяхното поведение, изказани, а може би дори неизказани неща, могат да посеят мрак в детското съзнание, който с годините да се разрасне и да достигне размери, които са пагубни както за детето, така и за всички около него. Този мрак е породен от болка, жестокост и от това, че родителите са прожектирали своята загуба върху детето си, без то да е имало вина за това и без дори да е имало разговор по темата. Общуването с децата за мен е много важно, защото когато говорим, дори да има голям проблем, всичко може да се разреши без да има натрупване и да не се стига до пагубни последствия. 

В книгата освен семейството на Уилям е показан и другият тип отношения – тези в семейство Падавано. Задружно семейство, в което дори това, че живее бедно, не му пречи. До даден момент в историята се свързвах повече с Падавано като отношения, докато майката на четирите сестри не направи нещо, което аз смятам за недопустимо и егоистично. 

Друг голям плюс на книгата за мен е, че коментира темата за менталното здраве и по-конкретно при мъжете. Аз не харесвам това балканско мислене, че мъжът няма право да показва каквато и да е слабост. Ние също имаме чувства и емоции, аз като мъж също мога да не се чувствам добре, да имам нужда някой да ми подаде ръка и да ми помогне, за да се събера психически. Когато един мъж признае, че е изпаднал в депресия, не го прави по-малко такъв. Напротив – за мен това показва голяма сила – да признаеш, че имаш проблем, да намериш начин да се справиш с него и с трудностите, които са пред теб.

Ан Наполитано

Както казах и по-горе, при мен емоционалната част в началото ми липсваше, но до финала вече усетих цялата емоция, която авторката искаше да ми предаде. Особено с една сцена, която включва изречението, което е и заглавие на романа. 

В книгата има много за обсъждане. Ако не се спра, ревюто ще стане прекалено дълго. За финал мога само да кажа, че задължително трябва да дадете шанс на „Здравей, красавице“. Смятам, че всеки ще намери различни неща в книгата, но определено няма да сте безразлични към прочетеното. 

Автор: Любен Спасов