„Той трябваше да преглътне гнева си. Би дал всичко, за да я довърши с една смъртоносна реплика, но животът го бе научил, че когато една жена изрича последната си дума, всички други са излишни.“

От много време отлагам първата си среща с Габриел Гарсия Маркес. През годините съм искал да започна „100 години самота“ или пък „Любов по време на холера“, но все се отказвах в даден момент. Едно видео на Деси Желева от „Colibri“ обаче ме вдъхнови да започна с автора отзад напред и първата ми среща с него, да бъде с последната му творба. 

Историята на „През август ще се видим“ е много интересна и събуди интереса ми мигновено. Габриел Гарсия Маркес я пише в последните години от живота си, когато Алцхаймерът става все по-жесток към него. Затова и последното желание на автора е този ръкопис да не види бял свят. Десет години след смъртта му обаче, неговите наследници, решават да направят един вид „предателство“ към автора и публикуват книгата, под редакцията на Кристобал Пера. В началото на книгата те обосновават това свое решение, а в края има подробни бележки на редактора за пътя на ръкописа от неговото написване и пускането му на части до цялостното му публикуване. 

Още с тази своя история книгата ме накара да се замисля над темата: Трябвало ли е наследниците на Маркес да се съобразят с желанието му и текстът да не бъде публикуван или са направили добре, като са споделили със света неговата последна творба? Ами, ако някой друг писател е искал същото като Маркес и е успял да го направи, дали не сме се разминали с някоя велика творба? От друга страна обаче – погазва ли се последното желание на великия писател и в името на какво? 

Независимо какво е мнението ви по тези въпроси аз мога да кажа само едно – много харесах „През август ще се видим“. 

За някои роман, за други кратки разкази обединени от една героиня, а за мен това няма значение. „През август ще се видим“ ме накара да се вълнувам, потопи ме в един магичен свят, като постоянно ме караше да разсъждавам над действията на героинята. Да споря с нея. Да се чудя как бих постъпил аз. 

А героинята се казва Ана Магдалена Бах - точно както се е казвала втората жена на прочутия бароков композитор Йохан Себастиан Бах, от която има 13 деца, освен това е била и певица и също така е преписвала произведенията на мъжа си. Тя е от музикантско семейство и е щастливо омъжена за музикант, който също е от музикантско семейство, пианист, диригент и директор на Областна консерватория. Двамата имат две деца, момче и момиче.

В „През август ще се видим“ Ана заминава за един ден на острова, където преди 8 години е погребана нейната майка, за да сложи букет бели гладиоли на гроба ѝ. Тя прави това всяка година, на 16 август и всяка нощ, в която е на острова, преспива с различен случаен мъж. Мъж, за който не знае нищо. 

Всяко нейно приключение на острова променя живота ѝ. Дава отражение върху отношенията със съпруга ѝ, детето ѝ. Променя я и я кара да се замисли над ситуации, които са я тормозили, действия на околните, които е мислела за непристойни или дори глупави. Всяко нейно завръщане от там я кара да гледа с нови очи на нейната действителност и да види дори промени в мъжа си, които преди това може би биха ѝ убягнали. 

Но най-вече 16 август става важен, чакан и празнуван ден от нея. Всяка година на 16 август тя може да бъде друга, различна, изненадваща, неспазваща правилата, които по принцип я заобикалят, свободна… Донякъде всеки от нас има нужда от един такъв ден в годината, в който да прави всичко друго, което по принцип не може да си позволи да направи. 

Може би всеки от нас има нужда от един 16 август. Може би наистина текстът не е съвършен. Може би наистина има дупки в сюжета, които Маркес не е имал времето да запълни и не е искал да публикува нещо, което не е на нивото на предните му творби. Но на мен, тази първа среща с автора много ми допадна и със сигурност няма да бъде последната. Книгата ми беше приятна за четене, любопитна, на моменти дори изненадваща. Караше ме да искам да чета жадно и да не усетя кога съм я преполовил. Затова и се радвам, че все пак неговите наследници публикуват „През август ще се видим“. 

За мен това беше перфектната първа среща с автора, която ме кара да искам да чета още от него. 

Автор: Любен Спасов