„Как го правят хората? Как могат да видят, че вселената им рухва, и да продължат да живеят все едно нищо не се е случило.“

19 март. 3:00 часа. И аз стоя срещу белия лист и се чудя как точно да опиша това, което прочетох току що. Как да изразя с думи емоцията, която ми предаде Мелиса да Коста. В такива моменти осъзнавам колко ми е трудно да пиша за книги, които наистина са ми харесали и не мога да опиша достатъчно силно всичко, което искам да ви кажа.

Всички, които следят сайта и социалните ми мрежи знаят, че „Цялата небесна синева“ от Мелиса да Коста е любимата ми книга за 2024 година. Тази книга ме попиля и ще остане завинаги в моята душа и сърце. Историята, поуката, уроците вплетени в нея. 

Точно заради всичко това ме беше страх да започна „Утрешният ден“. От една страна нямах търпение да се потопя в нова история от авторката. От друга се страхувах от разочарование. За щастие такова не последва. 

Мелиса да Коста просто знае как да ми бръкне в душата. Да ме хване още с първата страница от книгите си и да не ми позволява да се разсея до самия финал. Да ми грабне вниманието така, че външния свят да изчезне и да не ме интересува колко часът е и дали на другия ден имам много работа. Независимо, че и в двете книги темите са много тежки, чета нейните истории леко. Преминавам през думите с удоволствие и попивам мъдростта на авторката, която прозира във всеки един ред. 

Ако трябва да започна да пиша по-конкретно за книгата, първото нещо, което ще отделя е стилa на писане на Мелиса да Коста. Магичен. Каращ те да се потопиш в четенето и да съпреживееш с героите всичко, което им се случва. Приемаш лично тяхната история. За определен период от време тяхната болка става и твоя. Техните вътрешни борби те тормозят и теб. Отдаваш се изцяло, защото писането на Мелиса да Коста просто те засмуква и не можеш да се съпротивляваш. 

Горите ѝ са истински. Пълнокръвни. Обикваш ги и се привързваш. Колкото и да е тежка съдбата им, дори и да не ти се е случило това, което те преживяват, можеш да намериш допирните точки, защото това, което те преживяват е общочовешко. 

В „Утрешния ден“ има една прекрасна градация. Книгата започва тежко. Безнадеждно. Трагично. Мислиш си, че в тази книга щастливият край е илюзорен и може би ще бъде от тези книги, в които той не съществува. Нашата главна героиня Аманда преживява огромна загуба и сякаш нищо не може да я върне към живота. Тя се отдава на скръбта изцяло. Отделя се сама в една къща, в която позволява на мъката си да царува. 

Но благодарение на своите близки, една симпатична непозната, няколко дневника, градина и сива котка, тя открива тази светла пътека, която всеки от нас търси в даден момент от живота си. Но не си мислете, че това е роман, в който нещата се получават лесно и изведнъж трагедията се превръща в романтична история. Не. Много по-различни са нещата. 

Това е книга път. Виждаме израстването на Аманда. Вътрешните ѝ борби. Виждаме колко сили ѝ коства това да пусне светлината в дома си, да се събуди, да изпие едно кафе сутрин. Да допусне някой до себе си. Подробно минаваме с нея по пътя и виждаме кои малки неща дърпат струните в душата ѝ и я карат да направи следващата крачка към оформянето на новото си аз. Този процес се вижда на всяка страница от книгата. И от тежката депресия, в която няма спасение, постепенно усещаме как нещо в Аманда се променя. 

Но Мелиса да Коста е толкова добра писателка, че аз наистина го усетих поетапно сякаш се случва с мен. Сякаш думите не са написани, а в момента с мен се променя нещо. Това е майсторство на едно съвсем друго ниво. 

Мелиса да Коста

Третата финална част (отново казвам аз така си разделям книгата) вече е .. цветна. Изпълнена с живот, светлина, звезди, цветя, цветни клони. Част, в която никой не е напълно възстановен. Все още светът на Аманда е на парчета и може би никога няма да бъде цял, но тесният Път на утрешния ден вече е много по-прав, с много по-малко неравности и усложнения. Никой не знае какво ще донесе утрото, но поне може да се опитаме нещата да са по-добри. Както за нас, така и за околните. 

За финал бих препоръчал „Утрешният ден“ на всеки, който усеща, че в момента е на някакъв кръстопът. На всеки, който се чувства изгубен, погълнат от битовизми или по-сериозни проблеми. Тази книга може да ви даде друга гледна точка над живота. Може да ви помогне, ако за момент сте се отказали и имате нужда някой да ви окуражи да продължите. Ще ви свърже с природата и ще ви покаже колко хубаво е слънцето и всичко, което се ражда от земята. 

Тази книга за мен е напомняне, че винаги трябва да живеем с желание за промяна и за живот. Да сме готови да отдаваме почит на миналото, но и да знаем кога е правилният момент да го оставим да си тръгне. Защото понякога това е най-правилното нещо, което трябва да направим. 

Автор: Любен Спасов