„Защото онези неща, които наистина имат значение, никога не те напускат. 

Любовта остава. 

Любовта винаги остава, ние също.“ 

Ашли Постън със сигурност вече е сред любимите ми автори. Чета втора нейна книга и за втори път съм много доволен от прочетено. Нейните книги са леки, ненатоварващи, забавни, с точната доза романтика и хумор, от която аз лично имам нужда. Всичко в нейното писане ми харесва, защото е премерено – дори и е фантастичните елементи, които вплита в сюжетите си. 

И в „Мъртвите романтици“, и в „Седем години между нас“ има една линия на магия – паранормален елемент, който хем не е фокус в книгата, хем е изключително важен за нея. Аз по принцип не съм фен на това, но тук отново се намесва прецизността на Ашли Постън, която ме печели с това, че бяга от крайностите във всяко едно отношение. 

Друго общо между двете нейни книги, които съм прочел е, че засягат и важни, общочовешки теми. Но преди да навляза в подробности за книгата, нека да се запознаем накратко с нейната анотация. 

Преди шест месеца Клементайн Уест изживява най-лошия ден в своя живот. И измисля план, който да ѝ гарантира, че това повече няма да се случи – не поемай рискове, работи здраво и не забравяй да преследваш луната. Последната част очевидно е метафорична, но леля ѝ винаги е казвала, че човек се нуждае от поне една голяма мечта.

Изглежда, рецептата е успешна. Поне до момента, в който Клементайн открива в апартамента на починалата си леля непознат мъж. Мъж с мили очи, крива усмивка и очевидно пристрастие към лимонови сладкиши. Мъж, в който преди би се влюбила… А може би днес не е толкова различна от преди?

Уви, идеалният мъж има един недостатък – живее в миналото. Седем години назад в миналото, за да сме точни. Звучи абсурдно, но явно в лелините истории за апартамента има доза истина. Клементайн никога не е приемала насериозно твърденията, че тук времето се размива като акварелни бои, но сега ще й се наложи да повярва. Поне ако иска да запази здравия си разум. Въпросът е как да запази сърцето си.

В крайна сметка любовта не е въпрос на време, но точното време може да постави под въпрос любовта.

„Седем години между нас“ има всички качества да се превърне в книга, която аз изобщо да НЕ харесам. Доста романтична, на моменти дори клиширано лигава, а и като прибавим този омагьосан апартамент, който на всичкото отгоре изпраща хората в него на едно пътуване във времето .. по принцип не бих дори погледнал подобно заглавие, камо ли да го чета. Не съм фен на фанатичните сюжети, не обичам пътуване във времето и романтиката наистина трябва да е написана много добре, за да ми хареса. 

За щастие Ашли Постън наистина знае как да пише и въпреки всичко изброено горе, смело мога да кажа, че тя се превръща в моя любимка. 

„Седем години между нас“ наистина е романтична книга. С флиртове, които едва ли ще ти се случат в реалния живот. Или поне не толкова лесно. С отношения, които може би няма да се наредят точно така. Но писането на Ашли Постън е пристрастяващо и те кара да искаш да разбереш какво ще се случи с героите до финала на книгата. Историите ѝ са разтоварващи, карат да се чувстваш добре и се превръщат в уютното ти четиво в края на деня, с което да си отпочинеш след натоварен работен ден. 

Нейните книги са средство да избягаш от реалността и да се потопиш в история, която да те завладее и да не мислиш дали е реалистична или не. И да, определено из София няма да намерим апартамент, който да ни върне 7 години назад във времето и да намерим голямата си любов. Но не пречи от време на време да се оставим някой да ни разкаже такава история и просто да ни е приятно. 

Но не си мислете, че тук ще получите само романтика. Освен, че има доста забавни моменти, страхотни диалози, герои, които обикваш и разговорите им са живи и лично аз се смях много, в „Седем години между нас“ има и доста сериозни теми, вплетени сред тези приятни моменти.

Ашли Постън

Темата за невъзможната любов и голямото разочарование от живота като цяло, също е на дневен ред. За психичното здраве, за самоубийствените мисли, за прикриването на черната дупка в душата ти с усмивки, но и за моментите, когато тази маска падне и се отприщва една вълна, за която никой не е готов. 

За по-младите читатели, а и не само, темата за (пре)откриването на себе си също е заложена в романа. Много от нас са се сблъсквали с чуденето по кой път да поемат, в каква сфера да се развиват, дали не правят грешка, когато избират едно нещо пред друго. За мен книгата има едно страхотно послание, че никога не е късно да промениш посоката и да избереш наистина това, което ти харесва. Да спреш за малко, да се огледаш и да избереш най-правилния път за теб. Защото понякога да се разделиш с миналото и да започнеш на чисто, по тотално нов път, е много добра идея. 

Но, разбира се, основната тема на романа е … любовта. Онази силната, която идва в най-точния момент и остава. Завинаги. Просто понякога трябва да я почакаш, за да дойде и да те изненада приятно. А понякога чакането трае точно седем години. 

Автор: Любен Спасов