„Остатъкът от нощта минава по същия начин. Лежа в полето и говоря с него сякаш цяла вечност. Не говорим за нищо друго. Просто тихо живеем в този въображаем свят, където всичко, което пожелая, все още красива възможност.“

Отлагам „Свързахте се със Сам“ отдавна. Два панаира минавах през щанда на Orange Books и все решавах, че не му е времето. Сега на Коледния панаир се предадох поне да го купя и реших, че ще го прочета, когато го усетя. По принцип не обичам книги, в които има паранормални елементи и това е нещото, което леко ме караше да избягвам четенето на романа. След като прочетох обаче „Седем години между нас“ обаче реших, че ще я комбинирам с четенето на „Свързахте се със Сам“, защото книгата на Ашли Постън толкова ми хареса, че исках да прочета още нещо подобно. 

Е, да. Двете книги си приличат по това, че има паранормални елементи и че основната им тема е как да се справим със загубата на близък човек, но чисто емоционално ми повлияха по съвсем различен начин. 

Накратко в книгата на Дъстин Тао се запознаваме със седемнайсетгодишната Джули Кларк, която е направила своите планове за бъдещето – да се премести в големия град с приятеля си Сам, да отиде в колеж, да прекара лятото в Япония. Но Сам внезапно умира. И всичко се променя.

Сърцето на Джули е разбито. Тя пропуска погребението му, изхвърля вещите му и прави всичко възможно да го забрави. Но едно съобщение, което Сам е оставил в годишника ѝ, кара спомените да се върнат с пълна сила. Джули отчаяно иска да чуе гласа на Сам още веднъж и се обажда на мобилния му телефон само за да прослуша записа на гласовата му поща. И Сам вдига телефона.

Връзката е само временна, но когато чува гласа на Сам, Джули отново се влюбва в него, и с всяко обаждане ѝ става все по-трудно да го остави да си отиде завинаги.

„Свързахте се със Сам“ определено е приятна книга. Чете се леко и много бързо те увлича. Писането на Дъстин Тао не е най-великото на света, но има нещо, което те кара да останеш да четеш и не ти доскучава. Романтичните моменти не стоят изкуствено и диалозите не са дървени, което си е важно. 

Основната тема в романа е справянето със загубата на любим човек и стъпките, които трябва да направиш, за да преодолееш болката и да можеш да живееш нормално отново. До колкото е възможно. Това е книга, която ни показва, че истинската любов съществува и когато е силна тя продължава дори и след смъртта. И колкото и да ни е трудно да приемем, че физически човекът до нас го няма, трябва да съберем сили да продължим живота си и да намерим своето ново нормално. 

Разбира се, че това не означава да забравим за този човек. Напротив. Той остава в мислите и спомените ни дълго след това. Просто обаче трябва да го оставим да си отиде, защото вкопчването в миналото никога не е добра идея. 

Хареса ми, че въпреки паранормалният елемент книгата се усеща реалистично. Въпреки че в един момент имаше едно прекаляване, което не ми допадна, по-скоро приех, че разговорите с духа са по-скоро вътрешни мисли и борби на главната ни героиня и е начин на авторът да ни покаже етапите на страдание и възможното справяне с него. 

Честно казано обаче очаквах книгата да бъде по-силна в емоционално отношение. Липсваше ми тази искра, която да ме накара да заобичам героите и да усетя всяка една тяхна емоция. Имах нужда от още малко чувство в писането. Исках Дъстин Тао да ме уцели така, че да успее да ми разбие сърцето и да ме накара да мисля за книгата с дни. За жалост в „Свързахте със Сам“ това липсваше. 

Но като цяло – давам едни стабилни три звезди за романа, защото определено не го смятам за загуба на време. Беше ми приятен и на момента ме накара да се замисля как трябва да оценяваме всеки един близък човек около нас във всяка една минута, когато го имаме в живота си. 

Автор: Любен Спасов